На 14 май 2025 г. катедра „Англицистика и американистика“ отново събра своите възпитаници на традиционната среща на Алумни мрежата на завършилите специалността „Английска филология“. Събитието беше част от традиционните Майски дни на културата на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ и беше организирана от доц. Александра Главанакова с подкрепата на Фондация „Университетска англицистика и американистика“.

Гост на събитието беше възпитаничката на катедрата Виолета Радкова – писателка, подкаст водеща и културна мениджърка – в разговор на тема: JACK OF ALL TRADES.

Виолета Радкова е завършила специалност „Английска филология“ и магистратура по Британска и американска литература в СУ „Св. Климент Охридски“. Понастоящем е управляващ директор на българо-американската литературна фондация „Елизабет Костова“, но разнообразният ѝ опит се простира от работа за Световната организация по здравеопазване на животните, през продавачка в магазин и сценарист на кулинарно предаване, до творчески директор в рекламна агенция. Съавтор и водещ на подкаста „Четене му е майката“. Организатор на българското издание на международния танцов флашмоб The Most Wuthering Heights Day Ever, с което осигурява безплатни психотерапевтични консултации за жени в нужда. Автор на един роман – „И леглото ни е зеленина“ (Жанет 45, 2024).

 

По-долу ще намерите снимки от събитието (фотограф: Райна Росенова) и текста, който Виолета Радкова сподели с аудиторията:

Jack of All Trades

If you refer to someone as a jack-of-all-trades, you mean that they are able to do a variety of different jobs. You are also often suggesting that they are not very good at any of these jobs (Collins)

Said about someone who is able to do many things, but is not an expert in any

(Cambridge)

Това, разбира се, не се отнася за хората, завършили специалност „Английска филология“, защото очевидно имат специалност и са експерти в тази специалност. Но каква е тази специалност, какъв е този trade, с който се сдобиваме?

Тук има поне няколко възможни trade-a: продължаваш да се развиваш в академичното поприще, ставаш преводач, ставаш преподавател, ставаш журналист. Но не всеки може да се развива в академичното поприще, не всеки филолог може да е преводач, а камо ли преподавател, а може и нито една от тези възможности да не е достатъчно привлекателна. Така че и уж сигурните пътища не са никак сигурни.

И това поставя нашия герой – английския филолог – в положение да избира свободно. Но какво може да прави нашият герой с Уилям Шекспир, Езра Паунд, фонология, лингвистичен анализ и семантика под мишница? Какво, за бога, може да прави с историческа лингвистика под мишница? И нашият герой може да се почувства отчаян, защото не вижда как всичко, което е учил в продължение на четири и повече години отвъд практическото изучаване на английския език (което, апропо, може да се проведе и извън университетска специалност), може да му свърши работа в живия живот – какво ще работя, как ще живея, какъв ще бъда, за какво съм направен?

И тогава нашият герой може да получи прозрение, а може и да не получи, но едно възможно прозрение би могло да бъде следното: аз мога да бъда каквото си поискам, защото вярвам, че всъщност разполагам с много специално снаряжение, с което не много хора разполагат и с което мога да работя на различни нива и в различни среди, затова каквото съдбата ми поднесе, аз ще го приема и ще пробвам да го опитомя.

В моя случай съдбата ми изпрати едно интервю по телевизията на Надежда Михайлова, тогавашен министър на външните работи. И под името ѝ течеше кратка автобиографична справка, в която се споменаваше, че е завършила испанска филология. И тогава аз си казах: „След като с испанска филология може да станеш министър на външните работи, представи си какво можеш да станеш с английска филология“. И това беше моментът на моето прозрение, че с филологическо образование можеш да станеш всичко (от наивността на 17-те ми години по това време, не подозирайки какво всъщност е нужно, за да станеш какъвто и да е министър).

Ще започна този разказ с лична история:

Аз съм първият човек в нашия род, завършил висше образование. По една или друга причина, така е станало. Независимо от това, че станах първия човек в нашия род, попаднал в университет, баща ми не беше доволен и даже ми се разсърди, че съм приета в „Английска филология“, а не „Право“. Разни нищонеразбиращи хора казваха: „Аааа, английска филология, значи ще стане учителка по английски, пак е нещо“. Пък мен ме интересуваше само това, че съм приета без почти никакви частни уроци и допълнителна подготовка в нещо, което вече ми беше близко – език и литература – като тогава нямах представа както включва учебният план, както нямах и представа какво ще правя с живота си. И аз влязох в Катедрата по англицистика и американистика като в храм и така останах в нея до края. Дойдох с голяма празна и жадна торба и нямах търпение да я напълня, да чета, да мисля, да знам. Дойдох да уча и за всички преди мен, които не бяха учили. Друго нещо, което ще ви ориентира с какъв човек си имате работа, е, че любимото ми място в университета е библиотеката на проф. Марко Минков, а това да извадя книга от нея, особено The Anatomy of Melancholy на Робърт Бъртън, да си дам личната карта на библиотекарките в залог, че няма да я отмъкна и да отида да си копирам страници на ксерокса, остава едни от най-радостните мигове в живота ми. Както и часовете в шекспирската библиотека с витата стълбичка, в която гледам на видеокасети четирите сезона на Blackadder.

Но как това ми помогна в живота? Ще прелетя през няколко фази с илюстративна цел.

Продавачка в магазин за бързооборотни стоки

В свободното време четях за следването си и някои посетители – обичайно квартални кибици, но също и шофьори от градския транспорт, футболисти, лекари, адвокати и дори една бивша придворна дама на цар Борис III, се интересуваха какво чета и аз им разказвах за Джордж Елиът, Кристофър Марлоу, Уилям Фокнър и т.н. За четирите години там мисля, че успях да разпространя англицистиката на невероятни места. Как филологията ми помогна да съм добра продавачка в магазин? Ученето на литература ме запозна с разнообразни персонажи и характери и, когато ги срещах в реалността, знаех едно и две неща. Помогна ми и да виждам хората като повече от това, което е на повърхността, и да искам да ги познавам, а това се конвертира в нещо, на което му казват „soft skills“.

Преводачка

Няма превод, който да съм отказала. Започнах още във втори курс, не защото си мислех, че мога да превеждам, а защото исках да започна да се уча в практиката и защото човек все отнякъде трябва да започне. Няколко години превеждах инструкции за експлоатация на багери, валяци и мотокари Komatsu (без Trados, директно в pdf-a, около 500 страници с миниатюрен шрифт), където буквално трябваше да прилагам уменията си по close reading. Превеждах и филми, само на слушалки. Първият беше Eternal Sunshine of the Spotless Mind и добре, че бях завършила английска филология, че да знам откъде идва заглавието. Работата с много и различни текстове не само повдигна речниковия ми запас и колодата от регистри и стилове, но в комбинацията с изучаване на англоезична литература в последствие ме направи редактор на литературни преводи от английски език, един от които награден с наградата за превод „Кръстан Дянков“ . Хвърлих се и в устните преводи, макар да умирах от ужас да не се изложа. Това продължи до момента – а този момент дойде скоро – в който разбрах, че на никой не му пука как и какво превеждам (в по-голямата част от случаите). Първият устен превод, който ми дадоха, беше да превеждам на пресконференция на тогавашния президент. Имаше ме на снимка във вестника до президента и дядо ми Митко спеше с този вестник под възглавницата до края на живота си.

Превеждала съм и на каквото друго можете да се сетите, включително на сватба и на развод. Най-травматичното ми преживяване беше когато без предупреждение ме бутнаха в една подвижна телевизионна станция да превеждам на живо в ефир по националната телевизия интервю с норвежки скиор, чието име никой, включително и аз, не знаеше как се произнася правилно – Киетил или Шетил – което наложи небивали езикови пируети от моя страна в опит да избегна проклетото име.

За всичко това без съмнение има заслуга ученето на всякакъв вид превод и лингвистика.

Като се замисля, само историческата лингвистика не ми е помогнала за нищо в този живот, освен от време на време да се направя на интересна, че мога да прочета нещо на средноанглийски. Бъзикам се. Обичах и историческата лингвистика, защото обичам да се ровичкам, а който обича да се ровичка, е много любопитен и не може да стои мирно. На това му се казва таралеж в гащите. Без таралеж в гащите не може да има развитие.

Служител на Световната организация за здравеопазване на животните

Бях сътрудник на Президента за Европа на Световната организация за здравеопазване на животните. Това е много важна международна и междуправителствена организация, защото следи благосъстоянието на животните – диви и питомни – в целия свят. Част от моята работа беше да следя епизоотичната обстановка в България – епизоотичната обстановка ще рече да се следят огнища на епизоотии (заразни заболявания, които се предават от животни на човек и обратно, като бяс, бруцелоза, шап и т.н.) и всеки месец да се докладва до държавните глави на всички страни в Европа (не само ЕС, а всички страни на континента) какво става с епизоотичната обстановка в България, понеже това е въпрос на национална сигурност. Как английската филология ми помогна за това? Защото знаех как да правя проучване, да работя с източници, да обработвам големи обеми от текст, да ги синтезирам по достъпен и разбираем начин, за да може бързо и лесно да стане ясно на президентите на всички страни в Европа каква е епизоотичната обстановка в България.

Друго, което правех, беше да пиша доклади от участията на шефа ми в световни ветеринарни конференции – той беше много сърцат, но и забраван, и се уповавах на post-it листчета с имена на хора, които я разчета, я не. Тук ми помогна особено това, че в 4-ти курс учих творческо писане при Калина Филипова, понеже трябваше в тези доклади да се твори на английски.

Лирическо отклонение: Калина Филипова беше и е до ден днешен един от най-важните хора в живота ми. Всички, които сме учили при нея, я обичахме и я обичаме. Тя загина внезапно в катастрофа, докато бяхме нейни студенти. Погребана е в Княжевските гробища, току срещу нашия семеен гроб – там са и костите на героите в книгата, която написах. Всеки път се отбивам и при Калина, когато съм там. Калина Филипова беше първият човек, който ме окуражи да пиша. И също ми каза така: „Аз не съм писател, че да те уча как да пишеш, но съм много добър читател, за това трябва да се хванеш, това трябва да ти свърши работа“. Пазя си и до днес всичко, което съм написала при Калина, с нейните бележки в полетата.

Копирайтър в рекламна агенция

Инерцията от творческото писане на доклади от конференции се пренесе към измисляне на рекламни текстове, когато станах копирайтър. Да се работи като копирайтър в агенция от международна мрежа без високо ниво на английски е невъзможно, но не става само със знание на езика, а със знание за история, култура, литература, толкова широко и обхватно – каквото дава филологическото образование – че да можеш да свързваш точките, да правиш алюзии, да вкарваш код, да можеш да работиш и на ниво прозодия.

Идеите ми и мисленето ми почти винаги тръгваха от многото неща, които бях учила в специалността. Докато работех в рекламата, аз така и не прочетох нито една книга за реклама. Книгата на бюрото ми, към която най-често посягах, когато имах нужда мисълта ми да отскочи от някъде, бяха сонетите на Шекспир (двуезичното издание, в превод на проф. Панчева). И един куриоз, за да си представите колко вкопана съм всъщност в англицистиката и в частност в литературата на Английския ренесанс, която припознавам като своята най-близка литература, е, че когато трябваше да напиша рекламна статия за шотландски едномалцови уискита, с която хем да се представят тези уискита и техните характери, хем да се реши трудността с произнасянето на някои имена, като например Кулайла (не се пише както очаквате), аз не на написах статия, а едноактова шотландска пиеса по примера на „Макбет“, в която уискитата бяха главните действащи лица.

Когато станах творчески директор на рекламна агенция, отидох в курса по творческо писане, който по това време се водеше от Любо Терзиев, и от там взех копирайтърите – Любляна Атанасова и Александър Денков, които не само ме надминаха в занаята, но и с които се разбирахме по много специален начин. Когато попаднах във фондация „Елизабет Костова“ и имахме нужда от сътрудник, отново погледът ми беше насочен към английската филология. Не може да си представите колко съм горда, че този сътрудник беше и е Адела Миролевска, която сега е докторант в катедрата. Ще кажете, че съм пристрастна и дискриминирам хора от други специалности, и ще бъдете прави.

Оператор на сателитна връзка от ПТС

Лесно е да си представите как английската филология ми помогна да бъда добър копирайтър и не чак толкова добър творчески директор (просто защото съм страшна мекица), но е по-трудно да си представите как ми помогна да управлявам сателитна връзка от подвижна телевизионна станция по време на живо предаване, в кулинарното предаване, на което бях сценарист. Оказа се, че няма кой да пуска сателитното трасе, и продуцентът ми каза: „Ти ще го пускаш.“ И аз ревнах, че няма да го пускам, защото не знам как, и изобщо нищо техническо не искам да ми се дава, защото шансът да го опропастя е голям. Той обаче каза „Аз съм те преценил.“ и ми връчи едно телефонче, с което трябваше да се обаждам в точния момент и да пускам сателитното трасе. И аз бях ужасена, но тогава си спомних, че в трети курс за изпита по Ренесанс бях прочела The Faerie Queenе – 4 000 Спенсърови строфи –  и си казах, че след като това съм направила, нищо не може да ме събори, включително да пускам суперскъпо сателитно трасе на живо в ефир по национална телевизия в праймтайм и евентуално при грешка да взривя суперскъпа телевизионна продукция.

Културен мениджър

Станах директор на българо-американска литературна организация – това е разбираемо, имам управленски опит и съм завършила единствената и неповторима магистратура по Британска и американска литература, която съществува еднократно, толкова, колкото да ме хване мен, за да мога да прекарам две години с Шекспир – какво по-хубаво от това? И тук ми помага това, което ми е помагало винаги преди това – голямата широта, многото неща, които филологията дава, и не само филологията, а английската филология в частност, защото покрива огромно културно-историческо поле, огромна литература, огромни дълбини на познанието и човешката мисъл. И това познание е практическо, познание, което дава резултат в реалния, подлунен живот – dull sublunary life – да перифразирам най-сетне Джон Дън. Не стига това, ами и благодарение на това познание, току се извисиш и ако поискаш, можеш и да похвърчиш над този dull sublunary life.

В крайна сметка написах и книга. Голяма работа, защото всеки може да напише книга. Но без голямата ми празна и жадна торба, с която дойдох да крада в английска филология със всички сили, аз нямаше да се осмеля да напиша никаква книга, или ако все пак бях дръзнала да напиша някаква книга, със сигурност нямаше да е такава. Мисля, че всеки, който е завършил нашата специалност и я прочете, ще ме разбере. И ще види там и Шекспир, и Марлоу, и Джон Дън, и Дилън Томас, и Анджела Картър, и Антъни Бърджис, и Емили Бронте, и Едгар Алан По, и лорд Байрон, и К.С. Луис, и Салман Рушди, и Джон Фаулз, и Кормак Маккарти, и още. И всички тези и други важни герои в сценките на моя живот съм срещнала тъкмо в специалност английска филология.

Та онова, което се опитвам да кажа през цялото време, е: важно е да дойдете в тази специалност с голяма и жадна торба и да крадете с всички сили. Това ще се конвертира в подлунния живот по невероятни начини, без дори да разберете. Защото тази специалност е толкова подвижна, че не можем да ѝ хванем спатиите. Защото уж е специалност, но не съвсем. Защото не те забива в нещо твърде конкретно, а те разгъва и разраства, и те кара да си мислиш, че можеш всичко. И те връща към една по-ренесансова интерпретация на израза jack of all trades, когато опашката master of none не е съществувала. Да не забравяме, че така (и крайно неласкаво) е наречен и Шекспир в памфлета Groatsworth of Wit (1592) на Робърт Грийн – „an absolute Iohannes fac totum”.

Затова ето го моето предложение за нова опашка на този израз за хората, завършили нашата специалност – master of many. Колко хубаво и освобождаващо е да знаеш, че можеш да бъдеш много и различни неща, почти като ренесансов човек, почти като сър Филип Сидни.

И на финала: отново история с баща ми. Докато пишех книгата, много малко хора знаеха за това. Нашите знаеха нещо, но без детайли и без да ги държа в течение за процеса. С цел избягване на разочарование и създаване на нереалистични очаквания. Майка ми я прочете още на ниво ръкопис, след като я предадох в издателството, а баща ми – когато излезе като книга. Той, милият, през цялото време имал толкова ниски очаквания, че като я прочел, казал на майка ми: „Ама тя пише като истинска писателка!“. Няма нужда да казвам, че английската филология е виновна и за това.

На 30 април 2025 г. в Библиотечния център към катедра “Англицистика и американистика” се състоя първата среща на DEAS Alumni Club.

Целта на клуба е в неформална среда, в приятелска обстановка, да среща студентите в катедрата с вече завършили наши студенти от различни професионални области. Гостите имат възможността да разкажат за себе си и професионалния си път, да споделят как специалност „Английска филология“ е допринесла за развитието им и да покажат, че „учител“ и „преводач“ не са единствените две професионални възможности след филологията, а напротив: че тя представя широк спектър от възможности за професионално развитие. Клубът също така дава възможност на наши алумни да взаимодействат със студентите в катедрата, като ги запознаят с различни професионални сфери и представят различни възможности за доброволчество и стажове.

Първият гост на DEAS Alumni Club беше  Евгения Бернщайн (а.к.а. Евгения Стойкова).  Тя работи в най-голямата международна организация за правата на човека в света Амнести Интернешънъл. Девет години е част от екипа на Амнести в Прага, Чехия, а от половин година е координатор Кампании и активизъм в новосъздадената секция на Амнести Интернешънъл в България. Завършила е Английска филология в Софийски университет (бакалавър, 2005 – 2010 г.), която като всяка хуманитарна специалност е перфектната основа за широк и всеобхватен поглед към света и активна гражданска позиция в професионалния и личния живот.

По-долу можете да прочетете отговорите, които Евгения даде на поставените въпроси.

Снимки от събитието: Райна Росенова

 

1. Представи се и разкажи какво те доведе в Английска филология?

Казвам се Евгения Бернщайн и съм завършила Английска филология през 2010 г. Още по време на обучението ми в Езиковата гимназия в Сливен английският език се превърна в голяма моя любов.  Страстта ми към англоезичната литература (разказите на Селинджър, романите на Хемингуей, Фицджералд, Стайнбек, Набоков и много, много други) за мен бе входната врата към британската и американската култура и първоначалният порив да се влюбя в многообразието и на двете. По-късно дойде наслаждението от вкуса на самия английски език в цялото му богатство. За мене беше мечта да изучавам тези книги на езика, на който са създадени, да изучавам самия език с помощта на професионалисти, които го владеят със съвършенството на носители на езика.

2. Какви са спомените ти от следването? Имаш ли някакви ярки спомени?

Основните и най-скъпите ми спомени определено са свързани с преподавателите! Общуването с  всички преподаватели в катедрата беше и завинаги ще бъде най-ценното ми преживяване от студентските години. Ужасно вдъхновяващо е да срещнеш толкова много хора с подобни знания и експертиза. Не мисля, че всички тези невероятни хора си дават ясна сметка каква следа оставят в живота на студентите си, колкото и години да минат, за мен всички те винаги ще бъдат вдъхновение и пример за подражание, макар че това звучи клиширано.
Имам много ярки спомени, свързани с яркото присъствие на тези скъпи за мен хора. Никога няма да забравя часовете по превод на поезия с професор Шурбанов като част от магистратурата по превод. Внимателният, подреден и деликатен начин, по който обсъждахме преводите, бе поезия сам по себе си и възможността да се докосна до знанията и личността на този човек ще остане един от най-скъпите спомени в живота ми изобщо. Отново по време на магистратурата по превод имах възможност да се включа в театралния проект Shakespeare through Drama на доктор Георги Няголов, където с колеги от различни курсове анализирахме, адаптирахме, поставихме и играхме “Напразните усилия на любовта“, което за мен бе абсолютно изпълнена мечта. Смятам, че подобни извънучебни дейности всъщност остават най-ярко в паметта на студентите и често всъщност се оказват ключови за бъдещото им развитие. Ужасно скъп ми е всеки час, прекаран с преподаватели като д-р Веселин Будаков, д-р Мария Димитрова, д-р Любомир Терзиев, признавам си, че и досега се разтрепервам от вълнение и си спомням огромното желание да им направя впечатление, да оставя някакъв спомен и в тяхната душа, така както оставиха те в моята завинаги.

6. Как се разви професионалният ти път след завършването? 

По време на следването и известно време след това преподавах английски на деца и възрастни в различни школи, детски градини, индивидуално и къде ли не. Работила съм и за  няколко филмови фестивали, основно за филмовия фестивал „София Филм Фест“, където част от работата ми включваше устен превод по време на прожекции, както и грижа за  гостите на фестивала. Тогава много силно усетих тръпката на превода пред публика, както и вълнението да си в разнообразна международна общност. По-късно преведох няколко книги, макар и да не бяха точно художествената литература, каквато винаги съм мечтала да превеждам. Животът ме отведе в Прага, Чехия, където от 2015 година започнах да работя за най-голямата организация за права на човека в света „Амнести Интернешънъл“, която всъщност е възникнала в Англия. От миналата година се завърнах да живея в България и работя в новосъздадения офис на Амнести в София като координатор Кампании и Активизъм.

7. Каква е ролята на английския език в професионалното ти развитие?

Абсолютно ключова, тъй като работя в международна организация и английският език е част от ежедневното ми общуване с колеги. Бих казала, че филологията ме е научила на много повече от просто боравене с езика. Това да потънеш в другостта, в „чуждата“ култура и език, те научава на особен вид емпатия и задълбочено любопитство към света в цялото му многообразие. Вярвам, че при мен това филологическо любопитство е изиграло много важна роля при избора ми да се занимавам с правата на човека, да се интересувам от близки и далечни държави и да вярвам, че абсолютно всяка несправедливост, случваща се някъде, лично ме засяга. Филологията и английският език са ме научили и на много други безценни житейски уроци: Колко важна е всяка дума, мястото ѝ в изречението, контекстът. Думите имат силата да вкарват в затвора невинни хора, да убиват, но и да освобождават. Как изучаването на езика е всъщност изучаване на самия човек и всички ние, завършилите хуманитарни специалности, изграждаме толкова необходимите в днешни дни обич и емпатия към човека и всичките му несъвършенства.

8. Разкажи ни повече за организацията, в която работиш Амнести Интернешънъл?

Амнести Интернешънъл е глобална организация, която работи за защита на правата на всички хора и борба с несправедливостта по целия свят. Провеждаме задълбочени изследвания, за да разкрием нарушения на правата на човека, а след това използваме събраните доказателства, за да настояваме за промяна чрез кампании, застъпничество пред властите и работа с медиите. Основна част от работата ни е да мобилизираме активисти да предприемат действия – чрез подписване на петиции, писане на писма или повишаване на осведомеността в своите общности. Работата ни се основава на факти, но е движена от дълбока отдаденост на справедливостта, равенството и убеждението, че правата на човека трябва да бъдат зачитани навсякъде. Ние сме напълно независими от политически или религиозни идеологии, правителства и икономически интереси. Финансираме се от нашите членове – хора като мен и вас.

Амнести Интернешънъл има повече от 10 милиона последователи в над 150 държави по целия свят, а както споменах, от миналата година е вече официално и в България.

9. Виждаш ли поле за взаимодействие със студентите ни? Имаш ли някаква покана към тях?

Нашата организация работи основно с доброволци и активисти, голяма част от които са млади хора и студенти. Широко разпространена практика е да се основават студентски Амнести клубове в различни университети, включително и някои от най-престижните световни университети като Харвард и Кеймбридж. В тези клубове, инициирани от самите студенти и подпомагани от нашата организация, както и от университета, се провеждат различни събития и кампании, посветени на правата на човека. Например в САЩ имаме над 400 студентски клуба, а в Англия са повече от 100.

Бих приканила всички студенти, които проявяват интерес към основаването на такъв клуб да разгледат нашия сайт Амнести Интернешънъл България и ако решат, да ми пишат на имейл: evgenia.bersntein@amnesty.bg . Разбира се, могат да се включат и просто като индивидуални активисти, колкото повече младите хора на България осъзнаят колко важно е да сме активни граждани, да знаем своите собствени права, но и правата на другите, толкова по-голяма е надеждата за положителна промяна за всички нас. Мотото на Амнести и на нейния основател, адвокатът Питър Бененсън, е „По-добре е да запалиш свещичка, отколкото да проклинаш тъмнината.“ И аз приканвам всички студенти от любимата Английска филология да ми пишат, за да го правим заедно 😊.