“Не на една епоха, а за всичкото време”

450 години от рождението на Уилям Шекспир

Александър Шурбанов

В одата си, посветена на Шекспир и отпечатана в първото издание на събраните му произведения през 1623 г., неговият знаменит съвременник, поетът и драматургът Бен Джонсън написва още тогава удивително прозорливи стихове, които в буквален превод гласят:

Тържествувай, моя Британийо – ти имаш за показ едного,
комуто всички сцени на Европа дължат почит.
Той бе не на една епоха, а за всичкото време.

Изминалите оттогава почти пълни четири столетия доказаха свръх всяка мяра точността на тази оценка. Ако днес трябва да коригираме нещо в нея, то ще е да заменим „Европа” със света.

Несравнима е славата на Шекспир. Несравнима с ничия друга по своя непомръкващ блясък и по сякаш безграничните си владения. Сезон след сезон пиесите на този писател оживяват на хиляди театрални сцени, претворени на всеки земен език, за да превземат сърцата и умовете на безброй хора от всякакви възрасти и занятия, убеждения и вероизповедания. Дори безпросветният човек от улицата е чувал името на този писател, а нерядко и имената на неговите създания: Хамлет, Ромео и Жулиета, Отело… На Шекспир кръщават по цял свят улици, градове, планински върхове, язовири, рудници, паркове и, разбира се, театри, библиотеки, културни клубове; посвещават му се международни конгреси, симпозиуми и фестивали. В началото на миналия век столицата на цял континент, Австралия, за малко не приема неговото име. Двайсет и четири спътника на планетата Уран са назовани на герои главно от „Сън в лятна нощ” и „Бурята”. Новооткрити гени в биологията също носят имена на Шекспирови характери. В електронната памет на Google има над 157 милиона страници, свързани с неговото творчество (на второ място е Бог с 132 милиона). Една нарочена за дом на Жулиета къща във Верона отдавна се е превърнала в туристическа Мека, а с подобна привлекателност може да се похвали и крепостта Кронборг в Елсинор, където многобройните посетители се надяват да зърнат духа на Датския принц. Тази година Шекспиров театър отваря вратите си в Гданск, Полша; Шекспирова трупа вече двайсет години играе в Япония.

Без груба сила – посредством въздушната магия на Просперо, на Ариел и на Пък – един поет е разпрострял властта си над цялото земно кълбо. Тази власт всекидневно се утвърждава и разширява чрез прякото присъствие на текстовете му, но и чрез тяхното безкрайно мултиплициране в чуждоезикови преводи, във все по-нови режисьорски и актьорски интерпретации, чрез транспонирането им на езиците на други изкуства: операта, балета, симфоничната музика, живописта, литературното пренаписване и особено киното. Едно непрекъснато прераждане, за което спомагат най-големите художници на всички времена. Към това трябва, разбира се, да прибавим и огромния обем текстологични, критически, биографични и всякакви други изследвания, посветени на този неизчерпаем творчески феномен, който добива митически размери и все по-трудно се удържа зад едно обикновено човешко име.

Със своите вече около 170 превода на неговите 37 драми, между които и един цялостен – на Валери Петров, с пет пълни превода на Сонетите и с преводи на останалата недраматична поезия, включително на двете му повествователни поеми, Венера и Адонис и Похищението на Лукреция, талантливо пресъздадени напоследък от Евгения Панчева, България е част от Шекспировата експанзия. Нашата страна има основания да се гордее и със съществен принос в академичното шекспирознание – най-вече в трудовете на проф. Марко Минков, учен с международна известност и висок престиж.

Не можем да не си зададем въпроса: на какво се дължи Шекспировата сякаш безгранична и все по-разширяваща се популярност? Лесният, очевиден отговор ще ни препрати към неподлежащата на обяснения духовна мощ на гения. Но гениалността не е качество, което свързваме изключително с Шекспир. Просто в неговия случай тя се е оказала сякаш по-ярка и по-действена от другите дори на това свръхвисоко равнище на човешката природа и затова се нуждае от по-внимателно вглеждане.

Преди всичко да обърнем внимание на епохата. Шекспировото време е необичайно богато на забележителни умове и дарования – то като че ли самό ги извиква на бял свят, дава им сила и дръзновение за полет към невъобразими дотогава простори. Свикнали сме да наричаме това време Ренесанс, т.е. Възраждане. Но какво всъщност е онова, което се възражда? Културата на класическата античност ли? По-скоро нещо друго, което кара европейците да проникнат по-дълбоко в нейния дух и да я оценят по-пълно. А то е обусловеното от дълбоки икономически и социални процеси обръщане на общественото съзнание от теоцентризма на Средновековието към един нов антропоцентризъм, хуманизъм, съсредоточаване върху човека и върху онова, което го обгражда – а оттук и към една нарастваща светскост на културата. Традиционният компактен модел на света, наглед създаден веднъж завинаги и неподлежащ на промяна, се разпада пред очите на хората кажи-речи в рамките на един човешки живот. Разпада се и неговата уж непоколебима идеология. Лутер е нанесъл такъв удар на Църквата, че тя вече не е нищо повече от сбор враждуващи един с друг късове. Фрагментацията на битието е вездесъща и тя поражда закономерно автономията на отделната личност. Това развитие е вдъхновяващо с обещанието за безпрецедентна свобода на избор и самоопределение, с опияняващото самочувствие на разкрепостения човек. Но то е и плашещо с опасностите, които отприщването на ненаситния индивидуализъм вещае за общността. Светът, ще каже Джон Дън, е „цял на парчета, спойката я няма”.

Настъпила е – за добро или за лошо – епохата на полицентризма, на несъгласното, безконтролно множество от истини и воли. Епохата на многогласието. Вътрешната диалогичност на Ренесанса издига драмата на гребена на вълната, превръща я в своя най-ярка емблема и в свой рупор. Затова и театърът става толкова важна институция и всмуква в себе си интелектуалната и творческа енергия на немалко забележителни художници. Но Шекспир е с една глава над всички. Той сякаш е самата драма. Удивителната способност на този поет да се идентифицира с всеки образ и с всеки глас от своите творби стига дотам, че личността му се е разроила в безброй лицедейства и ни се представя като непознаваема и загадъчна. Започваме да не вярваме, че синът на един стратфордски ръкавичар е могъл да създаде целия този пренаситен с форми и значения паралелен свят. Трескаво се търсят какви ли не кандидати за авторство на пиесите му – понякога цели мистериозни колективи. А всъщност способността за саморазрояване се корени в живото чувство на твореца, че всяка истина е бременна със своето отрицание, че разнообразието на битието е безкрайно и то прави самата личност непредсказуемо динамична, протеевски неопределена. Ако има нещо, което да е съвършено чуждо на всеобемащата природа на този гений, това е фанатизмът, тесногръдата едноизмерност на съзнанието.

Естествено е сега да се запитаме кои са изворите на могъщия разцвет на театъра в Шекспировата епоха, на неговата магнетична сила. Класическото наследство безусловно е било добре познато на ренесансовите драматурзи, които са се учили от него и нерядко са заимствали от богатата му съкровищница. Но поне в Англия те са преди всичко приемници и обновители на средновековната народна драма, в чиято среда са израсли и чиито форми са им станали близки още от най-ранна възраст. Към края на 16-ти век и Кристофър Марлоу, и Уилям Шекспир встъпват на попрището на професионални драматурзи именно от лоното на тази добре развита народна конфесионална драма. Особено важен за по-натъшното развитие на театъра се оказва жанрът на моралитето, организиран около фигурата на Всекичовек, която представя в генерализиран вид човешката природа и нейната участ в един несъвършен свят. Марлоу и Шекспир са най-значителните сред бляскавата плеяда майстори на елизабетинската сцена, които успяват да преобразуват абстрактния Всекичовек в индивидуални човешки образи, без при това да го лишат от традиционната му обобщителна сила. Тази двойственост на концепцията за централния драматичен характер като сплав на конкретното и общото позволява на публиката да наблюдава представлението едновременно с критична отстраненост и с емпатия. Индивидуален живот е вдъхнат и на останалите персонажи, които в по-старата драма са по-скоро отделни овъншнени аспекти от същността на протагониста.

Множествеността на волите, към която започват да насочват вниманието си новите драматурзи, води и до ревизия на понятието за Съдба и съдбовност. В античната трагедия тази висша инстанция беше обвита в мистична непознаваемост; в средновековната литература тя е върховно въплъщение на менливостта и несигурността на подлунния свят; в ренесансовата драма обаче – и най-вече в драмата на Шекспир – съдбата е резултантната от пресичането и сблъсъка на безброй личностни вектори; с други думи, в средата на новото многогласие съдбата се демистифицира и до решаваща степен се превръща в обществено явление.

С една дълга поредица от драматични хроники в началото на творческия си път Шекспир изследва сложното взаимодействие на противостоящи си воли в политическия живот от близката история на Англия. Постепенно тъкмо в този жанр, сякаш моделиран чрез светска трансформация на средновековните цикли от библейски пиеси-мистерии, започват да се очертават приковаващи вниманието пълнокръвни човешки характери като Ричард III, Ричард II, Хенри V и Фалстаф, които все по-силно притеглят драмата от обществено-политическата сфера към индивидуално-психологическата.

Успоредно с това се осъществява и друго важно жанрово придвижване. До към края на 16-ти век освен като първомайстор на хрониката (особено с Хенри IV и Ричард II) Шекспир се е изявил и като най-изкусен творец на романтическата комедия, в която правото на индивида на себеосъществяване и лично щастие се утвърждава като част от една всеобща хармония и благополучие. Очарователни са образите на Розалинда, Виола, Беатриче, Порция, озарили със своята несломима жизнерадост и оптимизъм пиесите Както ви харесва, Дванайсета нощ, Много шум за нищо, Венецианският търговец. Още тук обаче чрез недоволството на аутсайдери като Малволио, Жак, Дон Джон и Шайлок в общата утопична среда се промъкват тревожни дисонанси, които през началото на 17-ти век прерастват в скептицизма на проблемните трагикомедии Троил и Кресида, Добрият край оправя всичко и Мяра за мяра, прозряли несъвършенството на човешката природа. И така се изкачваме до големите трагедии – Хамлет, Отело, Крал Лир, Макбет с още няколко по-късни образци, – за да осъзнаем, че неистовата нужда на разкрепостената ренесансова личност от себеосъществяване е по принцип неудовлетворима. Едно сърцевинно поражение на ренесансовата хуманистична мечта, дължащо се и на споменатото природно несъвършенство на човека, но и на самата разнопосочност на неговия полицентричен свят. Поражение, което не хвърля сянка върху героичността на човешкия устрем към непостижимото, но го помества в неумолимите координати на реалното. Това, което при трагедиите наблюдаваме с потрес, е как под външни влияния една демонична страст пламва в могъщ благороден дух, за да се разгори като горски пожар и да изпепели и него, и всичко наоколо му. Самата титанична сила на този дух става онова „себесъщностно гориво” от Сонет 1, хранителната среда на всеобщо разрушение. В късните си театрални „романси” – Перикъл, Цимбелин, Зимна приказка и Бурята – Шекспир се опитва да преодолее този неразрешим трагизъм на новото време, като пренася своите сюжети в пространството на вълшебната приказка и там милостиво ги дарява с щастлив завършек.

Приказното начало впрочем никога не е отсъствало в творческата палитра на този художник, широтата на чийто реализъм изглежда безпределна. То обагря в завладяващи тонове и романтичните комедии, и трагедиите на върха на кариерата му. Демистифицирането на съдбата в зрялата ренесансова драма не я прави тривиално предсказуема, а само я пренася от надоблачния в реалния свят, който се оказва не по-малко загадъчен и интригуващ. Новооткритото мириадолико чудо на човешката природа събужда въображението и изисква ярки поетични средства за своето изобразяване. Шекспировата драма е наистина поетична – не само и най-малко защото е издържана в предимно стихотворна форма, но най-вече защото чрез средствата на поезията нейните действия и образи се извисяват до космическа значимост, психологията прераства във философско прозрение, а сюжетът – в притча и дори в мит. Така пиесите надхвърлят тесните граници на местното и конкретното, за да се озоват в сферата на универсалното, надвременно общочовешкото, но вече без средновековната абстрактност, в разпознаваеми реални форми.

Подобна комплексна драматургия естествено изисква и създава театър от типа на елизабетинския, който съчетава най-високо изкуство с най-широка достъпност и прониква до сърцата и умовете на хората през всички социални прегради. А този театър с този си пълнеж не може да не блазни всяко по-значително политическо движение да го употреби като инструмент за укрепване на своята собствена легитимност. Още в националните възраждания на централна и източна Европа през 19-ти век вграждането на Шекспир в новата културна постройка чрез превода, театралното пресъздаване и критическото осмисляне на творбите му е важна съставка на устрема към самоопределение, независимост и достойно място сред останалите народи. От друга страна, не една експанзионистична сила се е опитвала да си присвои делото и името на поета, настоявайки, че само тя истински го разбира и затова го припознава като изконно свой. Ако не смятаме самия британски империализъм, най-напред в това отношение са немците, които още от 18-ти век започват да говорят за „Unser Shakespeare” и чиято шовинистична държавна пропаганда довежда това присвояване до абсурдни размери в епохата на световните войни. Не закъснява да се намеси и съветската претенция. Под лозунга“Наш Шекспир” тя настоява, че прогресивните идеи на големия ренесансов поет могат да бъдат напълно усвоени само в родината на социализма, в която неговите мечти за един по-справедлив свят най-после добиват реалност. Това са все масирани, често доста грубовати опити за обсебване на делото и името на твореца и вкарването му в употреба за тесни политически цели.

Въпреки всичко обаче самата диалогична същина на Шекспировата драма, нейното неукротено и докрай многогласие дава възможност на обществото да поставя под въпрос всяка идеологическа догма, която властта се мъчи да освети чрез нея. В условията на деспотична цензура посредством превода, театъра и критиката през Шекспировото наследство протича упорита и неотстъпна борба за забранената истина. Рекрутираният уж за подкрепа на статуквото поет отново и отново се оказва твърде сложен и многопланов, за да бъде използван в интерес на определена прагматична програма, и винаги в края на краищата изиграва лоша шега на използвачите. Така в политическия контекст на по-късните епохи Шекспир участва активно по начин, преобръщащ схемата на подривност и овладяване, която критиците от новоисторическата школа откриват в неговата драматургия. В наглед „благопристойното” представяне на класика рецепционният процес непрекъснато откроява образи и идеи, които подхвърлят на съмнение неприкосновените норми на официалната идеология.

По тези линии на радикална амбивалентност се развива впрочем и нашата, българска рецепция на Шекспировото творчество. Започнала с първите преводи и постановки непосредствено след Освобождението, отначало тя участва градивно в общата културна идентификация на новата държава като част от цивилизована Европа, но постепенно се въвлича и в текущия все по-изострено противоречив политически дискурс. Особено важно значение тази тенденция придобива след Втората световна война, когато на България е наложен съветският тоталитарен режим. Въпреки усилията на цензурата Шекспировата сцена постепенно съумява да стане поле на сблъсъка между властващата идеология и системно потисканата истина. Публиката отива в театъра, за да извлече от представлението ободряващото чувство, че в своите несъгласия не е сама и не е пръсната в затворени частни пространства, че статуквото не е нито неоспоримо, нито вечно. Тези бунтовни мисли, разбира се, не се прогласяват от сцената директно, но чрез разпознаваеми паралели с текущия живот те се подсказват и внушават, за да поддържат съзнанието будно и да го подготвят за промяна. Със своята привидна отдалеченост и извисеност над злободневието класическият материал – и особено Шекспир – е особено благодатен за такава трактовка. В тази зона зоркото око на властта по-лесно се приспива, а и дългите й ръце не дръзват да се протягат толкова безцеремонно. Тъкмо тук блясват незабравимите граждански и художнически подвизи на Леон Даниел, Вили Цанков, Любен Гройс, а и редица идващи след тях режисьори.

Знаменателно е, че когато Промяната най-сетне настъпи и хората поеха с все още стегнати гърди първите опияняващи глътки на свободата, Шекспир на едно ново дръзновено поколение – Александър Морфов, Теди Москов, Лилия Абаджиева – беше пак с тях и изразяваше по-ярко от много актуални лозунги смесицата от въодушевление и неверие в българската душа. С началото на новия век последваха и разбунилите духовете постановки на Явор Гърдев, които предусетиха и огласиха младото недоволство на улицата. Шекспир и сега продължава да ни съпровожда и да бди над всяка кривулица по нашия несигурен път, по-жив и по-зорък с всеки изминат ден на своите леки като перце 450 години. Какъв дар е да имаме до себе си такъв неподкупен приятел!

Александър Шурбанов