25-27 November 2016
Sofia University,
Department of English and American Studies
SECOND CALL FOR PAPERS:
July 15th, 2016.
For more information, visit the NEW PARADIGMS IN ENGLISH STUDIES site.
17.11.2015 г., 18.00 часа, зала 2.
19.11.2015 г., 18.30 часа, зала 2.
24.11.2015 г., 18.00 часа, зала 2.
26.11.2015 г., 18.00 часа, зала 2.
28.11.2015 г., 13.00 часа, аудитория 243.
Катедра “Англицистика и американистика” има удоволствието да ви покани на две събития, част от програмата на гостуването на ирландския медиевист и поет проф. Бърнард О’Донахю през тази седмица:
Вторник, 20 октомври 2015 г.,10.00. “The Appeal of Chaucer.” Лекция в 243 ауд.
Четвъртък, 22 октомври 2015 г ., 16.30. Поетично четене. В Британската библиотека.
“The Irish poet and academic Bernard O’Donoghue will be visiting Bulgaria between the 19th. and 23rd of October. Bernard O’Donoghue is a native of Cullen, Co. Cork. He spent all his academic career at Wadham College, Oxford where he taught in the history of the English language and on Medieval English. He was a friend of the late Irish poet and Nobel laureate, Séamus Heaney and he has also acted as Chair of the Yeats Summer school in Co. Sligo.
As a poet he has appealed to audiences at home in Ireland and in the UK, where he has resided all of his adult life. Winner of the Whitbread prize for his second collection, he has penned The Weakness; Gunpowder; Here Nor There; Poaching Rights; Outliving; as well as contributing to numerous editions of The Anthology of Oxford Poetry. Recent collections include Selected Poems and Farmer’s Cross. A Seamus Heaney scholar, he also wrote Seamus Heaney and The Language of Poetry.”
Благодарности на Посолството на Ирландия за предоставената възможност.
The Erasmus+ team at the Department of English and American Studies have the pleasure of inviting you to a public lecture by
Dr. Olga Dontcheva-Navratilova and Dr. Renata Povolná,
Masaryk University, Brno, Czech Republic
Monday, Oct 19th, 18:00 p.m., r. 243
EDUCATING FUTURE TEACHERS OF ENGLISH IN THE CZECH REPUBLIC
The first part of the presentation provides information about Masaryk University in Brno, in particular about Faculty of Education and the courses offered to future teachers of English at the Department of the English Language and Literature.
DEVELOPING ACADEMIC WRITING SKILLS IN ENGLISH ACROSS THE UNIVERSITY CURRICULUM
The second part of the presentation brings results from the two-part research into academic writing skills of university students. The first part is based on present needs analysis while the second part is corpus-based and focuses on the use of discourse markers and the construal of an authorial voice.
ABOUT THE PRESENTERS:
Olga Dontcheva-Navratilova is Associate Professor of English Linguistics at the Faculty of Education, Masaryk University in Brno, Czech Republic. She specializes in discourse analysis, genre analysis, stylistics and pragmatics, with a focus on political and academic discourse. She has published the books Analysing Genre: The Colony Text of UNESCO Resolutions (2009) and Coherence in Political Speeches (2011) and co-authored the volume Cohesion and Coherence in English Discourse (2012). She is co-editor of Coherence and Cohesion in Spoken and Written Discourse (2009) and Discourse Interpretation: Approaches and Applications (2012) published by Cambridge Scholars Publishing. She is also co-editor of the linguistics journal Discourse and Interaction.
Renata Povolná is Associate Professor of English Linguistics at Masaryk University in Brno, Czech Republic. Her research interests lie in the area of discourse analysis, pragmatics and conversation analysis, concentrating mainly on academic discourse. She has published the books Spatial and Temporal Adverbials in English Authentic Face-to-Face Conversation (2003) and Interactive Discourse Markers in Spoken English (2010) and co-authored Cohesion and Coherence in English Discourse (2012). She is co-editor of Coherence and Cohesion in Spoken and Written Discourse (2009) and Discourse Interpretations: Approaches and Applications (2012) published by CSP. She is co-editor of the linguistics journal Discourse and Interaction.
Organised by the Department of English and American Studies, Sofia University “St. Kliment Ohridski”
Sponsored by:
Sofia University Science and Research Fund
Academic Foundation for English and American Studies
Embassy of Ireland in Bulgaria
15th – 16th JUNE, 2015
New Conference Hall
Opening: 15th June, 9:30 a.m.
“Ireland and Europe: Cultural and Literary Encounters” is an international conference organised by the Department of English and American Studies.
The conference aims to spark debate within the Bulgarian academic community on a broad range of cultural and literary topics linking together Ireland and Europe. It joins the growing trend of research devoted to the impact that Irish culture and language makes in countries all across the European continent: East and West (for instance, with the recent publication of Bloomsbury’s 2013 ‘The Reception of British and Irish Authors in Europe’ series with its texts devoted to Oscar Wilde, Jonathan Swift, and W.B Yeats).
Our intention is to create a forum of discussion that puts no restrictions on academic approaches or methodologies. We have encouraged input from as broad an academic public as can be collected together, including postgraduate students, with a special interest in the broad research field of Irish cultural, literary and linguistic studies.
Our plenary speaker is Jack Harte: renowned Irish author and founder of the Irish Writer’s Union.
The conference will be conducted in English.
—————————————
“IRELAND AND EUROPE: CULTURAL AND LITERARY ENCOUNTERS”
Conference Program
15th JUNE:
9:00- 9:30: REGISTRATION (New Conference Hall (‘Mirror’ Hall)
9:30: OPENING ADDRESSES:
Prof. Tzvetan Theophanov, Dr Litt (Dean of the Faculty of Classical and Modern Philology)
Prof. Dr. Evgenia Pancheva (Head of the Department of English and American Studies)
10:00 – 11:00: PLENARY TALK: Jack Harte
Unravelling the Spiral, Rehabilitating the Serpent: An Irish Writer in Search of Lost Meaning
11:30 – 1:00: PANEL 1:
Multilingualism in the EU: The Case of Irish and Bulgarian
Boryana Bratanova
University of Veliko Turnovo
Dublin Bilinguals: Languages and Challenges
Marina Snesareva
Moscow State University
The Nature of Multilingualism and Code-switching in Finnegans Wake
Jonathan McCreedy
Sofia University
1:00 – 2:00: LUNCH.
2:00 – 3:30: PANEL 2:
Ireland in Late-Victorian Speculative Fiction
Vesselin Budakov
Sofia University
Distancing the Stereotype in Stanley Kubrick’s Barry Lyndon and Its Literary Source
Zelma Catalan
Sofia University
From Arms and the Man to John Bull’s Other Island: Towards an Analysis of Bernard Shaw’s Vision of Modernisation
Ludmilla Kostova
University of Veliko Turnovo
3:30 – 4:00: Coffee and tea:
3:30 – 4:00: PANEL 3:
Simultaneous Perceptions: Yeats, Joyce & Hermetic Historiography
Niko Pomakis
University of Nuremburg
Theatricalisation of the Political in Joyce’s “Circe”
Bozhana Filipova
Sofia University
“Topological” Vico, Hegel and Joyce
Boris Dimitrov
Sofia University
16th JUNE:
10:00 – 12:00: PANEL 4:
Translating Yeats in France, Russia, and Bulgaria
Vladimir Trendafilov
Sofia University
Translating Ulysses into Bulgarian
Iglika Vasileva
Through “A Multicoloured Pane” to James Joyce’s Literary World
Marina Dobrovolskaya
Russian State University for the Humanities: Moscow, Russia
The Macedonian Translation of James Joyce’s Ulysses
Marija Girevska
12:00 – 1:00: Lunch
1:00 – 2:30: PANEL 5:
Post-Romanticism in Europe: Day-reaming and Obsessive Imagery in the Poetry W.B. Yeats and P.K. Yavorov
Yarmila Daskalova
University of Veliko Turnovo
Petrarch of the Thatched Cottage: Irish Revivalist Translations of the European Literary Canon
Plamen Gaptov
Sofia University
W. B. Yeats’s Gyres as a Cosmological Symbol
Nikolai Todorov
Sofia University
2:30 – 3:00: Coffee and tea
3:00 – 4:30: PANEL 6:
A Portrait of the Artist as a Young Man: Implications of the Title
Teodora Tzankova
Bulgarian Academy of Sciences, Institute for Literature
From Pub to Periodical: McDaid’s, Envoy, and The Voice of a Movement
James Gallacher
University of Liverpool
Sketches of the Artist as an Aging Man: Joyce, Yeats and the Intersection of Gender and Age
Dominik Wallerius
University of Mainz: Germany
4:30: Closing remarks and reception
osthuman Transformations: Bodies and Texts in Cyberspace (Sofia University Press, 2014) Dr. Alexandra Glavanakova explores the re/positioning of the human body and the evolution of the textual body in technological culture. Through the examination of a selection of fictional texts – both print and computer- mediated – an extensive account of the transformations of the bodies of fictional characters and the actual reader in interaction with/(in) cyberspace is presented. The book is interdisciplinary – at the crossroads of posthumanism, postmodern literary theory, phenomenology and the philosophy of technology. The author seeks to answer the interrelated questions: How is the human body imagined in print and computer-mediated fictional texts? What is the body’s role in redefining the human in technological culture?
Лекцията се проведе на 4 декември, четвъртък, от 15.00 часа в Нова конферентна зала, Северно крило, Ректорат на СУ
Резюме на английски език:
Much has changed in Europe since the euphoria of the early nineteen-nineties of the last century: massive migration, pan-European Neo-Nazism, a new and active Muslim self-awareness, the resurgence of Russian Nationalism, and a severe financial crisis are just a few items on the historical agenda. In response to this new context Hamlet is no longer simply a vehicle for recovering, or
creating, a national cultural memory but has become a trans-national, multi-cultural, “glocalized” site for positioning both play and protagonist between quickly changing geo-political developments and local events. This relocation has frequently been paired with the inclusion of various other media discourses in the performance space once reserved for traditional theatre acting, even abandoning this space for extreme locations and situations to relocate Hamlet, play and protagonist, for contemporary audiences: abandoned buildings, rusting shipyards, insane asylums, jails, and even subways. As a result, the desperate cry of ACTOR PLAYING HAMLET, the protagonist, in Heiner Müller’s Hamletmachine (1977): “I am not Hamlet. I don’t play a part anymore. My words no longer mean anything to me. My drama no longer takes place,” has been qualified. My snapshot of the first decade of the 3rd millennium Hamlet examines how the play and the protagonist struggle for new signification, political and theatrical, as Hamlet’s search for his “part” in the new millennium continues.
Podcast от събитието:
The text of the lecture was published in Култура (Culture) Magazine
Кураж за това размишление ми дават три позиции, заявени на Шекспировия семинар[1]. Най-напред е афоризмът на Александър Шурбанов: „Шекспир няма, съществува текстът Шекспир”. С него кореспондира Евгения Панчева, гледаща Хамлет като пиесата, в най-висока степен допускаща, че и изискваща „херменевтично насилие”. Нейният текст Метадрамата Хамлет, заедно с прокарания там принцип mis en abyme, фиксиращ регресията на реалности, постигана чрез огледално размножаване на действителност, е конститутивен за моя поглед. Такава е и спонтанната констатация на Александър Кьосев: „Излиза, че в Хамлет няма философия”.
1. Пространството-Хамлет
Моето четене няма да е обидено, ако се определи като „херменевтично насилие” или даже „екстремистки прочит”. Подтикът идва от Любен Гройс. Есето му с тезата за Хамлетовата „съзнателна интерпретаторска природа“ завършва някак изненадващо с фразата, че не е възможно да се проникне в същността на събитията, „ако бъде затворен образът и неговите проблеми в клетката на индивидуума“.
Радикализирам тезата. Виждам основание да гледам всички действащи лица като огледални отражения на Хамлет. Всички те се мислят като отражения на негови екзистенциални измерения, въплътени в ипостаси, съставящи антропологическия пълнеж на „Дания”. Ставайки „отделен живот“, те влизат в конфликт с отразяващия се. С тях той застава очи в очи със своите кризи и провали.
Кураж ми дават и няколкото сонета, проблематизиращи огледалното отражение. Шекспир акцентира еманципирането му, включително виждането на другия като огледален образ и припознаването му като себе си самия, но в друг облик. Хамлетовото огледало пред природата се оказва обърнато към сложно разгърната система от огледала. Хамлет среща в своята реалност себе си, свои двойници, които се роят в пространството-Хамлет. Така е конституиран и хронотопът. Дания е Хамлет, неговото разширено тяло.
Има едно изключение: Духът. То не отразява принца, а го дефинира. То е неговото Друго, което го удържа ведно: трансценденталната граница на битието му и гарантът на неговата определеност. Духът е неговата принципиираща го граница. Един пораждащ Хамлет Хамлет, който обаче не е самият принц, а неговото уникално Друго.
Съществува още една битийна граница на Хамлет. Ако Духът е позитивно полагащ го, тя го полага негативно: смъртта, негацията, действаща като катализатор на синтеза. Но нека погледнем към философията.
2. Философията в Хамлет
Първият въпрос е за съвременната тогава философия. Общите очерци обикновено скачат от XV право в XVII в. Но през XVI в. има философски тенденции, влиятелни и на острова. Ще ги спомена, без да гадая дали авторът на Хамлет е познавал конкретни текстове. Европейската култура живее и от една мрежа, която определям като „виртуална библиотека“. Става дума за сложните отношения между производството на съчинения и тяхната рецепция. Тази библиотека се гради както от непосредствени, така и от сложно опосредени отнасяния и зависимости. Казано иначе: не е задължително да си чел една книга, за да ти влияе или даже да я продължаваш.
Масивно през XVI в. е влиянието на т.нар. ренесансов хуманизъм. Понятието studia humanitatis (въведено през 1369 г. от Салутати) обединява група дисциплини: граматика, реторика, поезия, морална философия, антична история. Извън нея остават логиката, метафизиката, природознанието, теологията. Освен налагането на класическата филология и историята, най-силно влияние оказва хуманистичната антропология, особено в радикалната версия на Пико делла Мирандола.
Основната насоченост на ренесансовия хуманизъм генерира и направлението с най-голяма тежест: философията на държавата и правото. Тя започва с Макиавели, скъсал връзката между етика и политика, и Томас Мор с идеалната му държава. Жан Боден формулира като основен проблем суверенитета, виждайки като негов носител абсолютния владетел, докато Йохан Алтузий схваща като такъв народа. Малко по-късно Хуго Гроций ще отстоява разликата между конкретно валидното и неизменното естествено право.
Най-силната местна, островна, традиция е емпиризмът. Основоположни са ученията на Робърт Гросетест и Роджър Бейкън, който и въвежда термина scientia experimentalis. Могъщо е още влиянието на Уилям Окам с категоричното обявяване на отделното биващо за единственото реално съществуващо и радикалното отписване на универсалиите от сферата на реалното.
Окамизмът обаче няма как да стане философска база на природните науки. Според него, онова, което се познава чрез естествената наука, не са сетивни предмети или субстанции, а интенции или понятия на душата, общи за всички предмети. През XVI в. именно се налага новата парадигма в природознанието. Сега не само Земята и човекът се изместват от центъра на света: вече няма никакви привилегировани места. Вселената се схваща като хомогенно геометрично пространство, в което важат едни и същи закони, изразими с математически формули.
В Англия тази тенденция се прокарва по специфичен начин от Франсис Бейкън. Цел на науката е овладяването на природата в полза на обществото и прогреса, а неин метод е индукцията. При изследването се отхвърлят не само магическите практики, но и т.нар. интуиция, и заключаването по аналогия. Забавно е, че от 1856 г. се правят опити тъкмо Бейкън да бъде представен като автора на Шекспировите творби.
Дори беглото представяне на философския контекст около Хамлет не може да подмине фигурата на Мишел дьо Монтен. Той сам посочва меандърната форма на своя ум и стил. Монтен демонстрира скептическа позиция спрямо разума и знанието, включително богопознанието, подчертавайки заедно с това липсата на разумни основания за атеизма. Той застава срещу научното суеверие и догмите от всякакъв характер. Неговият обект е conditio humana, в която човек не може да познава несъмнено истината. Възприемани биват само явленията. Самопознанието дава възможност да бъдат познавани и останалите хора. Монтен разглежда философстването си като учение за умирането, което отъждествява с учението да се живее, и схваща себе си като философ на действието. Доказано е влиянието му върху Шекспировата Буря. Само там ли? Във всеки случай, Исак Паси е убеден, че книгата, която Хамлет чете, са Опитите на Монтен.
Нека погледнем към философските позиции, експлицирани в пиесата. Както си му е ред, заявеното отношение към философията е отрицателно. Силогистичните клоунади на Полоний и Гробаря сапогребални слова за философските подходи. Реалността-Хамлет не е структурирана от някаква философска идеология.
Хамлет изказва базисната си програма сред инструктажа си към актьорите. Той слага акцента върху историята, извеждайки напред директния жест в актуалната история. Когато ги иска да бъдат „извлечението и краткият летопис на времето“, той търси тъждество между действие и слово: съвпадение на факта с рефлектирането му.
На пръв поглед, „нормалното“ поведение в Хамлет е епидермалният емпиризъм, отказващ рефлексия и интерпретация. На възлови места обаче се акцентира първостепенността на работата на ума. Изгубилият ума си или съдната си способност човек е „само образ (picture) или скот“. Може да бъде разчетена и една модерна теория за лудостта като невиновно раздвоение, следващо от нарушаване работата на разума. Естествено, умът и разумът се впрягат най-вече, когато се подложи на съмнение „е“ и то се види като „изглежда“; когато се тръгне към стоящото отвъд видимото; при срещата с не непосредствено даденото, каквито са например вечността, смъртта и надприродното.
Действително, философията е призвана да познава и артикулира подобни измерения. Но когато с това се заеме философски нешколуван разум, той по правило попада на най-неподходящата платформа. Случаят в Хамлет не е толкова явен, тъкмо защото се подхожда откровено еклектично. Налице е приплъзваща се „меандричност“, движеща се обаче не хоризонтално, а спираловидно. В Хамлет има теми, гравитиращи към различни философски позиции.
Не е изненада, че първите философски ходове започват с появата на Духа, метафизичното Друго на Хамлет. Обратно на това, монологът „Да бъдем или не“ сам по себе си не стъпва на философски фундамент и не цели преки философски внушения. Привиждането на философски теми в него би могло да стане едва след оттласкване от собствения му прагматичен контекст.
Иманентен философски пробив би бил възможен едва през темата за персоналната идентичност. Тя отваря хоризонт към поставения, макар и на втори план, въпрос за характера на душата. Текстът прави избор за едно по-скоро платонистко нейно безсмъртие, в който на други места звучат и християнски конотации.
В ход са и други платонистки теми, но те не са основните. Преобладаващи са стоическите, и то най-вече през темата за съдбата, преминаващи през разни нюанси. В самото начало Хорацио изказва основните пароли на фатализма, заедно обаче с един характерен обрат: „Ако на кралството съдбата знаеш / и ако можем да я променим, о, говори!“. Тази тема върви с друг стоически мотив: за невъзмутимата устойчивост на мъдреците срещу ударите на съдбата, откъдето се завърта симптоматична спирала.
Фатализмът някак естествено преминава в суеверие с християнски мотиви, но паганизирано в стилистиката на Фичино, даващо глас на темата за провидението. Тя пък бързо се изтръгва от вулгарно-стоическото тълкуване и зазвучава в Боециев ключ: съдбата е инструмент на християнски интерпретираното провидение, но ние избираме мястото си – по-далеч или по-близо до центъра в колелото на Фортуна, за да се превърне накрай провидението в следващо човешките решения и действия: „провидението доизвайва / делата ни, одялани от нас“. В решителни моменти отчетливо се акцентира конституиращата сила на волята в стилистиката на францисканското й схващане като самоопределена и антропологически по-решаваща от разума.
Напрежението между усета за съдбовна обреченост и дързостта да се промени ходът на съдбата с волеви действия може да се види на следващо ниво като конкурентни противодействия между различните философски платформи. Най-ясно то се заявява чрез антропологическите теории, дали си схватка в пиесата.
Политическото философстване има съвсем видимо място. Напред вървят въпросите за суверена, властта, дълга. Очаквано за мястото и времето, първият ход е утвърждаването на владетеля като суверен на политическата власт, което има тежки антропологически ефекти. Дългът се проблематизира не толкова като дълг пред Божието провидение, а пред носителя на божествеността, „ограждаща“ принцепса.
Така представен, този вариант е анахронистичен даже за авангардната мисъл на XIII век. Хамлет отива доста по-далеч. Налага се една ренесансова версия на отстояваното от софистите разбягване между природа, разумен (космически и антропологически) принцип и закон – налагащо човека като мяра на всички неща. Позиция, отваряща път за радикалните форми на ренесансовата антропология.
Тъкмо в сферата на философската антропология се разгръща най-широко спектърът от конфронтиращи се философски програми. В единия екстрем може да се разчете някаква консервативно-християнска, чак монашеска визия за човека, копнееща разсипването на „тежката плът“. Средновековно-християнско е решението и на темата за съвестта. Con-scientia се тълкува като знание съвместно с Бога. Затова тя проговаря най-гръмко в молитвата и се съпровожда от темите за разкаянието и опрощението. В християнски, августинов ключ се тълкува и паметта.
В другият екстрем е титаничната антропология à la Пико делла Мирандола. Силно се подчертава значимостта на самостойния човек. „Изкусното творение“ – човекът няма установено и гарантирано място в битийната йерархия: така гласи Божията повеля. Човекът трябва сам да си го избере и да се постави в него. Този „инструмент“ не позволява да бъде ползван против волята му. Напротив, той е критерий на битието с космическа мисия. От него зависи състоянието на света: „Изметнат е векът. О, жребий клет – / да съм роден, за да го сложа в ред!“.
Типът преодоляване на философските програми в Хамлет е навярно топосът на най-силно влияние от страна на Монтен. В ход е неговото „най-крайно средство“, едно „отчаяно дело“: „да изоставиш собственото си оръжие, само и само да лишиш противника от неговото“. Добре е от този хоризонт да се види, че в Хамлет няма персонифицирани носители на конкретна философия. Тя е налазила по всички персонажи. Хамлет вкарва в действие „крайното средство“, за да превъзмогне философската множественост, което се откроява като неотменен стадий от пътя към самодостатъчната идентичност. Той го постига чрез навлизане в граничното пространство, едновременно негация и катализатор на синтеза: смъртта.
3. Смъртта-граница. Философията-Хамлет
„Заключителното помирение на сценарии в Хамлет се оказва помирение с рамкиращата пиесата реалност на смъртта“, формулира Евгения Панчева, „смъртта се мисли като всеобщото вместилище на реалности“. Това се отнася и за философските тела, населили пространството-Хамлет.
Експлицитните казвания за смъртта в Хамлет са оскъдни и по-скоро банални. Смъртта не се превръща в силна философска тема. Тя има обаче решаваща роля при изграждането на Философията-Хамлет. Смъртта се качва на сцената още преди знаменателното: „От днес, о, моя мисъл, / нагазвай в кръв – или съм те отписал!“, с пронизването на Полоний, чийто труп принцът пита: „Е, драги, да ви теглим ли чертата?“. Така започва действието по самоубийствата на Хамлет. Те са зачертаване и на уплътнилите се философии. Всяка от тях се е саморазобличила като ограничена, не цялостна и не действена. Самоубийствата на Хамлет са събиране на разпиляното, отвеждащо към цялост. Наглед парадоксално, чрез категоричната негация, Хамлет вкарва в действие една радикална „практическа метафизика“ (Тео Кобуш). С това понятие се визира философско действие, в чийто ход познаващият субект се самонадмогва, преобразява се: душата се самотрансцендира.
От този хоризонт всички философски дискурси са само налучкали „напева на времето“ безпомощни трафарети. Мисълта на Хамлет нагазва в тяхната кръв. Процесът на философстването, кулминиращ в тяхното преодоляване, има за ефект самотрансформирането на субекта.
Хамлет преминава отвъд философските платформи. Той ги ползва като стъпала на стълбата, която трябва да се отритне, след като е била изкачена. Труповете са изнесени, метафизиката е сублимирана. Вече няма философия в общия смисъл. Има имплозия на философичното битие, преминало обаче не в нищо, а в плътна антиматерия. Срещата между дискурсивната философия и практическата метафизика в хоризонта на така мислената смърт освобождава огромно количество енергия: масата в покой не се запазва. Философията вече не е статична рефлексия, а екзистенциален акт. Фактът става метафизичен, а метафизиката – действена.
Хорацио, единственият назован носител на дискурсивна философия, е единственият оцелял сред персонажите, движещи Хамлет. Защо се съхранява тъкмо това отражение на Хамлет? Сам той посяга доброволно към отровната чаша, но именно принцът самоубиец го възпира: „за да разкажеш моята история“. Съхранява ли се? Не и във вида, в който се появява първом: сега е свободен от „неговата философия“.
Най-късно тук трябва да се отчете, че той е първият, разпоредил: „Телата наредете / на постамент висок да се изложат … Всичко вярно ще ви предам“. Той ще ни го предостави, но не чрез изложените трупове. Във Философията-Хамлет, превъзмогнала философията в Хамлет, спекулативните казвания са несъществени и даже невъзможни.
Време е да видим очевидното. Всеки прочит на Хамлет след най-първия е среща с „разказа“ на Хорацио, с неговото действие. Една въплътена метафизика: не дискурсивна, а извираща от умното действено тяло на Хамлет-Хорацио.
Забележителна интуиция проявяват осмелилите се да „продължат“ Хамлет. Известни са ми два опита: на Стопард и на Добчев/Тенев. И в двата е налице философска пропедевтика, но не и философски дискурс. Демонстриран е един верен усет, че Хамлет не допуска вече спекулативната философия: два добри погледа към Философията-Хамлет. Да, в Хамлет няма философия.
[1] Текстът е резюме на доклада, представен пред Шекспировия семинар в СУ на 19.11.2014 г.
